Айзък (Уди Алън) иска да напише книга за любимия си Ню Йорк и Манхатън. В нея трябва да пулсира ритъма на живота в мегаполиса, да присъстват герои, които са близо като образи до приятелите му, а те са толкова интересни, неочаквани, непредсказуеми… като самия живот: обича Трейси (Мариел Хемингуей), 17-годишно момиче, преследва бившата си жена (Мерил Стрийп), която иска да разкрие живота си с него, влюбва се в приятелката (Даян Кийтън) на приятеля си (Майкъл Мърфи)…

Никога до сега Уди Алън не е отразявал с такава автентичност своето истинско вътрешно състояние, своята истинска личност и това тъкмо в най-оголената си и строга творба, най-малко натоварена с остроумни анекдоти и най-отдалечена от "слапстик"-а. Кадрите, в които Алън се появява без очила, ни карат да си спомним за Чарли Чаплин във финалната реч на "Великият Диктатор", когато героят му, пред очите на публиката, се превръща в своя създател. "Манхатън" е красива любовна поема в ритъм енд блус, един завършен абсолютен шедьовър. ("Синема", Карлос Ередеро)

Айзък (героя във филма) е извор на един шедьовър, на онова съвършено съчетание от стил и съдържание, от хумор и обич, което неговите приятели и почитатели бяха уверени, че един ден режисьорът ще им поднесе. Филмът е също така синтезирано обобщение, каквото рядко се среща, едновременно уязвимо и самоуверено, чрез което автора хвърля селективен поглед към "фантастичната" съвременна действителност в САЩ и оформя наблюденията си в изобличително, състрадателно, блестящо остроумно и радикално морализаторско повествование.

Със стегната структура и в силно изразен интелектуален ключ "Манхатън" е портрет през призма на едно място и един момент, който ще бъде изучаван след десетилетия, за да се определи какви хора сме били. Заснет в черно и бяло (но с богато разнообразие нюанси от Гордън Уилис), той провъзгласява още с първите кадри намерението да се различава от общия филмов поток. Ние не сме подготвени за сериозността, честността и животрептящата истинност, с която ни сблъсква "Манхатън".