Ако обичате вълшебния, суров, наивен, психарски, ироничен, саркастичен, психеделичен, пародиен, свиреп, натуралистичен, злобничък, закачлив, откачен, въображаем, магичен свят на Тери Гилиъм, в никакъв случай не гледайте “Земя на приливите”.

Рискувате да ви се доповръща. Филмът прилича на счупена кукла, захвърлена в някой ъгъл на прашния таван, която един ден намирате случайно и с носталгия си спомняте каква е била “приживе”.

Непоносим в съзерцателната си протяжност, “Земя на приливите” остава далеч под нивото на всички пъстри “своеволия”, родени от творческото въображение на Тери Гилиъм. Началото изглежда обещаващо: малката Джелиза-Роуз преобръща жестокото стечение на обстоятелствата, наречено живот, в грандиозно пътуване в стил Страната на чудесата, в която попада Алиса.

За съжаление, буквално-гадно-натуралистичният привкус, който нито за миг не е спестен на зрителите, е ужасно самоцелен и доминиращ в тази тъжновата философска приказка за момиченце, което живее насред нищото, загубва родителите си и трябва (защо всъщност?) да посрещне (неясно как) бъдещето.

Жестокостта на съдбата към малкото момиче бързо прераства в безмилостност на режисьора към неговите почитатели и също като Джелиза-Роуз ние се оказваме изоставени в един свят, в който освен майка булимичка и баща токсикоман единствените ни приятели са откачено момче и още по-откачената му майка...